Childhoood

Някои от вас може би няма да са съгласни с възгледите ми. Но аз прекарвам деня си във викове "Не!", "Не тичай, ще паднеш!", "Не се катери там, ще си счупиш главата", "Не пипай това, ще се удариш!". Напротив, моето дете пада по десетина пъти дневно. Падал е по стълбите, от детското столче, удрял си е главата в ръбове, даже си я е цепил. Сцепвал си е устната, прехапвал си е езика. Непрекъснато има синини, рани и цицини. И това не ме плаши (поне засега). Не му казвам "не тичай", но винаги съм наблизо, готова да го прегърна и утеша, ако се удари. Да му дам целувка и да му вдъхна увереност, че другият път ще успее да се справи, без да падне. И той пада и става отново и отново, докато се научи да  тича, без да пада, да се катери по столове и маси, да слиза по стълбите и да ходи много внимателно, когато подът е мокър. Искам да възпитам един млад човек, който да не се страхува да опитва отново и отново. Който да не се страхува от грешките и от ударите на съдбата. Който да има увереността, че може да се справи с всички премеждия по пътя си. Да ходи с изправена глава и вяра в себе си, в силите си и във възможностите си. Да може да стане като падне, да се изтупа и да продължи напред, без да казва "Не мога". Мисля, че идеята за  този буден млад човек си струва няколко цицини и една сцепена устна.