Понякога искам да живея в миналото. В онзи момент, в който можех да си позволя да бъда това, което пожелая, това, което съм (може би). Понякога се опитвам да го направя. Държа се все едно съм на 15. Забавлявам се и се опитвам да не мисля за утре. Пия, смея се и се опитвам да не си спомням за това, че на следващия ден трябва да стана в 8 и да се държа като зрял човек. Понякога се получава. Получава се няколко дена. И после.. отново следва оная плесница, която животът ти удря, когато много се увлечеш по нещо. Тогава отново хващам автобуса на реалността и се връщам, там където (може би) ми е мястото. Седя и гледам в една точка и се опитвам са се оттърся от спомена за изминалите няколко дни. Опитвам се пак да играя ролята на порастнал и зрял човек. Но как? Как, когато душата ми не се чувства така.. Как когато мислите ми са все там, на кея, с веселите смехове и морето от алкохол.. и папагала във тава.. Не искам.. Трябва.. А мога ли?... Да продължа напред и да не ми липсва.. всичко?